http://picasaweb.google.com/monipetkov/NewZealandNorthIsland#
Всъщност всичко започна така:
София – Франкфурт два часа и половина полет, търчане от единия терминал до другия за да хванем самолета. Около 10 часа полет до Хонг Конг. Седем часа престой в бившата Британска колония с разходка до центъра на града и посещение на зоопарка с ботаническата градина. Разстоянието от летището до града е около 34 км, но с метрото се стига за 24 мин. Следва още един 10 часов полет от Хонг Конг до Оклънд и кацаме в най-големия град в Нова Зеландия. Населението на Оклънд по официални данни е около 1.2 млн души, но със сигурност е повече. За сведение, по територия градът е в челната десетка на най-големите градове в света. Това се дължи на факта, че над 90 % от жителите му живеят в къщички с добре поддържани дворчета.
Ако трябва с едно изречение да опиша Нова Зеландия бих я описал така:
„Това е една невероятно красива страна.”
Всичко е толкова зелено, подредено и нагласено все едно, че е излязло от конструктор на Lego. Плажовете са многобройни, но хора ще видите рядко. Плажуването не е много на мода. Едно заради озоновата дупка и силното слънце, друго поради приливите и отливите. Представете си, влизаш да се къпеш във водата и трябва да газиш има, няма 500-600 метра навътре, а морето ти стига до коленете. За да се изкъпеш нормално трябва да си носих едва ли не и храна за по път.
Това е положението на източния бряг на Тихия океан, на западния бряг където е Тасманово море пък студеното Антарктическо течение проговаря за себе си и водата е меко казано ледена. А киви видяхте ли? Това е един от най-често срещаните въпроси, който ни задаваха след като се прибрахме от другия край на света. Да видяхме, ама в зоопарка. Оказа се, че символа на Нова Зеландия е нощна птица и се среща достатъчно рядко, за да не може да я видиш на свобода.
Когато планирахме това пътуване нямахме никаква представа за мащабите в Нова Зеландия. Знаехме, че е почти три пъти по-голяма от България, но само толкова. Имахме мега планове за посещения и обиколки къде ли не. Оказа се, че разстоянията никак не са малки и се задоволихме с проучване на Северния остров и забележителностите в него. Южния остров го оставихме за следващото ни посещение.
Ако трябва с едно изречение да опиша Нова Зеландия бих я описал така:
„Това е една невероятно красива страна.”
Всичко е толкова зелено, подредено и нагласено все едно, че е излязло от конструктор на Lego. Плажовете са многобройни, но хора ще видите рядко. Плажуването не е много на мода. Едно заради озоновата дупка и силното слънце, друго поради приливите и отливите. Представете си, влизаш да се къпеш във водата и трябва да газиш има, няма 500-600 метра навътре, а морето ти стига до коленете. За да се изкъпеш нормално трябва да си носих едва ли не и храна за по път.
Това е положението на източния бряг на Тихия океан, на западния бряг където е Тасманово море пък студеното Антарктическо течение проговаря за себе си и водата е меко казано ледена. А киви видяхте ли? Това е един от най-често срещаните въпроси, който ни задаваха след като се прибрахме от другия край на света. Да видяхме, ама в зоопарка. Оказа се, че символа на Нова Зеландия е нощна птица и се среща достатъчно рядко, за да не може да я видиш на свобода.
Когато планирахме това пътуване нямахме никаква представа за мащабите в Нова Зеландия. Знаехме, че е почти три пъти по-голяма от България, но само толкова. Имахме мега планове за посещения и обиколки къде ли не. Оказа се, че разстоянията никак не са малки и се задоволихме с проучване на Северния остров и забележителностите в него. Южния остров го оставихме за следващото ни посещение.
Следва фотопис на някой от най-интересните места, които успяхме да видим:
Tawharanui Regional park - на брега на Тихия океан
Mount Ruapehu - при вулкана Руапеху
Гейзерите в Роторуа
Kelly Tarlton's Underwater World - в Оклънд
Muriwai Beach -на Тасманово море
Giant Kauri Tree - Гигантските каури
Piha Beach - На Тасманово море
Mount Ngauruhoe - вулкана Нг.............. или както там се произнася
Доста ни беше поналегнало ежедневието и ни се ходеше та ни се ревеше. Независимо от прогнозите за 10 дневни проливни дъждове придружени с гръмотевици, мълнии, змии и гушери, в петък след работа запрашихме по чукарите. А чукарите са Мусаленска Рила с идея за преход до хижа Македония. Групата е от двама, ако може въобще да се нарече група. Оставиха ни с кола на Боровец пред пътеката за Мусала и към 19.30 с доста бърза крачка се закатерихме към заслон Леденото езеро. Целта за тази вечер. Тези, които си спомнят прекрасната пътека от Мусала до Боровец ще си останат само със спомените. Сега на нейно място има 10 метрова просека, абе направо си е ски писта. Грозно, особено през лятото, но явно големи пари играят тука. Все пак напредваме с много бързи темпове и след има няма 3 часа сме пред хижа Мусала. Имаме малко лутане докато намерим откъде да пресечем реката, защото малката рекичка след дъждовете от последната седмица и снеготопенето е станала рекище. Тъмнина и тишина наоколо, няма жива душа. Започваме да се замисляме със свито сърце дали заслона за където сме тръгнали въобще е отключен. Пет минути почивка колкото да сложим челниците и тръгваме нагоре. За първи път ми е да ходя по тъмно в планината. Чувствам се като в пещера, виждам само 4-5 м пред мен. Започва да вали нещо като суграшица. Така и не усетихме как се озовахме пред чешмичката под заслона. Пълниме вода и поглеждаме заслона, а той е от тъмен по-тъмен. Защо ли си мисля, че е заключен. Все пак отиваме при него и натискам дръжката на вратата. Не е истина, отворено е. Влизаме в столовата, а там няма жива душа, само десетина раници подредени по пейките. Радостни, че сме стигнали, хапваме на бързо и отиваме да си лягаме, защото все пак е 23.30, а утре ще ставаме в 5.00 за утрешния преход. Едвам си намираме място за спане. Оказва се, че някаква група е напълнила заслона. Намирам си място между два чувала със спящи, шмугвам се като призрак и се опитвам да заспя. Дали заради умората или бързата смяна на надморската височина от 900 м на 2700 м, но не успявам цяла нощ да мигна. В 5.00 се изнизвам и за спящите явно ще си остана като привидение. Бързо се преобличаме и се затътряме към вр. Мусала. По лятната пътека караме докато стигаме една преспа, която не бих искал да мина. Караме напряко и по стълбовете на зимната маркировка достигаме до върха. В 6.00 сме вече в метеорологичната станция и пием чай докато закусваме. Хвърляме по един лаф с двамина, които са тръгнали в полунощ от Боровец и в 5.30 са били на върха. Успокояваме се, че не сме единствените луди в тая планина. Времето е променливо, но за щастие не ни валя дъжд. На един дъх стигаме до разклона за х. Грънчар и спираме за 5 минутна почивка. Гадното време не позволява повече. До тук вървим по план и следваща ни спирка трябва да е разклона за Рибните езера под Канарата. Там ще преценим дали да продължим към Македония в зависимост от това как се чувстваме и дали времето ще ни позволи. След всяко изкачване, умората става все повече и крайната цел се отдалечава. Някакви тъмни облаци се приближават и това допълнително нагнетява тягостното настроение. На платото спираме за 15 минути за по сандвич и там решаваме, че малко сме се надценили. Факта, че не сме ходили от половин година и лошото време, което не ни дава възможност за почивки си казва думата и променяме плана. Малко след това се чуват и гръмотевици някъде на изток. Това ни убеждава, че сме взели правилно решение и поемаме по лятната пътека към Рибните езера. Въпреки, че е края на юни, на места все още има снежни преспи. Пътеката минава през няколко такива снежни улея и тръпката е уникална. Едно подхлъзване и си някъде долу в циркуса. На места някой от нас заобикалят където може, а други цепят преспите направо. Не е от най-приятните усещания, но няма друг избор. Прехвърляме превала и виждаме хижата. Сядаме за пет минутка и ето го и дъжда идва най-накрая. Явно не е доволен, че му се измъкваме. Понамокри ни последните 15 минути преди хижата.