Белмекен
Планираният отдавна преход от Костенец до хижа Белмекен намери своето изпълнение малко след като настъпи пролетта. Имахме опит от предишният неуспешен, когато едва стигнахме до края на черния път след часове газене на дълбок и неприятен пресен сняг.Времето го даваха да бъде с променлива облачност, но относително стабилно, пък и когато имаш точно определени свободни дни, имаш ли право да избор. В началото нямаше изобщо сняг и разстоянието се гълташе на екс. Малко след водохващането на р. Чавча снегът се появи, но достатъчно твърд и фирнован за да можем да вървим отгоре му. Това снегоходките са голяма работа. Правим им сефтето сега, защото предишния път е излишно да го броим, тогава повече ни пречеха. Вървим по снега и се кефим, че не затъваме. Стари следи, до които вървим показват до къде са затъвали миналите преди нас. Докато се усетим и сме на разклона където свършва черния път. Умора сега почти няма, а миналия път точно там се отказахме заради тежките условия и натрупаната умора. Сваляме снегоходките и хапваме за кратко. Пътя през гората е чист, без никакъв сняг. Чак когато излизаме на поляната при разклона на пътеката идваща от Венетица слагаме отново „новите ни приятели”. Лесно, лесно, колко да е лесно. Умора пак има, защото не сме ходили от, знам ли колко месеца. Катеренето е с лека денивелация, а хижата се вижда вече. 20 метра ходене, минута почивка. И така до горе. Времето започва да се разваля, превалява лек сняг. На хижата няма никой, заключена е, но ключа е от външната страна. Отключвам и сме вече вътре. След ремонта хижата изглежда повече от прилично, а колко зле беше предишни години. Коце отиде за вода, а в хижата влиза някой:
- Здравейте - му казвам аз. Турист или хижар.
- Хижар, Румен се казвам, а вие сте двама, със снегоходки, по вашите следи вървях. Отивам да запаля печката горе, вода има долу до езерото, има лопата и с нея правите дупка в леда.”
Запалването на печката не даде нужния ефект, защото пушека, който се образува направи стаята почти неизползваема. Избрахме си друга стая, без печка за да си тестваме чувалите. Студеничко беше, но не чак толкова, че да замръзне водата в шишето. Лягаме си рано, но не заспиваме веднага, а обсъждаме до незнам си колко часа, защо Хитлер загуби битката при Сталинград.
Ставане в 6.00 часа и към 7.15 вече сме на път. Посоката е спортната база Белмекен и след това хижа Хр. Смирненски. Хижаря решава да ни прави компания и ни изпраща до спортната база. Зимната пътека е маркирана с колци на доста голямо разстояние един от друг и при мъгел и липса на gps би било тръпка. Има вероятност да се загубиш, въпреки че след преминаването на премката се държи все десния склон на долината, която излиза в близост до спортната база. Ходенето над снега е удоволствие и за има, няма 2 часа сме вече на барчето в с.к. Белмекен.
Кратка почивка, чай, смяна на обувките и по пътя, та право на Куртово. Пътя е идеално почистен до асфалт и прехода е приказка.
Хижа Хр. Смирненски е доста голяма и за наше учудване беше абсолютно празна. 5 човека персонал и само ние двамата туристи в нея. Явно заради Великден, никой не пътува. Цял ден се припичахме на пролетното слънце пред хижата и релакса беше пълен. Естествено подплатен с Шуменско, поради липса на Пиринско.
На следващия ден схемата е същата, ставане в 6.00 часа и към 7.00 тръгване. Посоката е към Юндола. На разклона за Белово спираме и чакаме нещо на стоп. За половин час минава само една кола, audi незнам си какъв модел и тя взе, че ни спря. Спускането до Белово обаче е със средна скорост, която не ми се споменава и когато стигаме на гарата се прекръстваме, че сме живи. Естествено изпуснали сме влака за 5 минути и убиваме времето в едно съседно заведение инвестирайки някой лев в бира и пържени картофи. Харесали сме си няколко прехода в района и планираме кога ще сме пак там. Очаква се през лятото да отвори врати заслон Крайна, където Румен ще бъде хижар. Дано успее в начинанието, пожелаваме му успех. 