Пирин2007

4 в 1

Така обобщено бих могъл да опиша поредната ни обиколка из планините на България. 4 дни в една планина или смяната на 4 сезона в един преход, който, както иска да си го разбира! Този път жертвата е Пирин!
Избрахме да пътуваме с автобус до Добринище и без много да се пънем го хванахме точно в 9.45 от централна автогара София за скромните 12 лева на човек. Пътуването продължи малко над 3 часа и благополучно се изсипваме на автогарата на Добринище. Групата сме - десет души, едно дете и един “НеЧовек”! Нямахме никакво време да се огледаме, защото бяхме атакувани от местен представител на фирмата “Карам всичко на всякъде”.
- Имате ли транспорт?
- Нямаме
- Е па да ви закарам
- Колко?
- Колко дадете
- 1 лв
- 3
- 2
- 2 и петдесет – и си стиснахме ръцете доволни.
Превозното средство беше УАЗ-ка модел “последна пролет”, но благодарение на нея спестихме 3 часа бъхтене по асфалтовия път до х. Гоце Делчев. Лифта до хижа Безбог пък спести останалите 3 часа до първата точка от тазгодишния ни маршрут. Последва бърза регистрация на рецепцията ( урааа, резервацията ни е редовна ) и още по-бързо настаняване. Стаята ни бих описал с първите думи на две от дамите ни: “Има ли по-лоша стая от тази”, и “Това нещо ми напомня на лагера Освиенцим”. Е това беше туристическата спалня където щяхме да нощуваме първата вечер. Оказа се, че има и по-лошо, тези, които нямаха резервации бяха настанени в коридорите на дюшеци и в столовата! Сърце да е широко, важното е да има покрив.
Останалата част от деня убихме в бране на боровинки, малини и пиене на кафета-мафета, бири-мири и т.н.т. Забелязал съм, че когато пия бира получавам прозрения, някои от които фундаментални! А времето е типично пролетно.
Тъпканицата в хижата беше уникална - по трима души на стол в столовата, кафето, барчето и където си помислиш изобщо. Към 21.00 отвориха нощния бар и бяхме приятно изненадани от готината музика пускана от барманчето! Уви щастието беше мимолетно, барчето се напълни и стила на музиката се трансформира в тип “Води ме в някоя квартална кръчма, и поръчвай......”. То се е видяло, че ще си лягаме без време. Какво да се прави, живота е жесток и несправедлив!
Алармата на Нокията ми звънна в 7.00. Умишлено не я изключих и я оставих да си звъни докато не събуди и последната жива твар от стаята. Алармата на Ели звънна в 7.30, хахаха, какво ли си е мислила, че ще пусна фъндък още 30 мин и ще си доспиме. Кратко опъване в кревата, миене на зъби, бърза закуска и бегом по маршрута. Времето е типично есенно. Целта е х. Демяница и както пише навсякъде трябва да стигнем за около 4-5 часа. Кратко описание на прехода: първо зор, после леко, голям зор, иху-аху и после тихо!
Още в началото “НеЧовека” дръпва нечовешко темпо ( какво ли пък темпо съм очаквал от него ) и успява да подмине разклона за Демяница отивайки до Поповото езеро. Лошото е, че увлича със себе си и някой от човеците, докато аз вървя последен и подритвам в кокалчетата изоставащите. С немалко усилия и забавяне от около половин час успявам пак да комплектовам групата. “НеЧовека” е на седмото небе:
“ Хахахаха, видяхме някакво езеро, хахахаха” .

На Дженгалската порта видяхме как есента си отиде и дойде зимата. Дано изчака поне още 2 часа. Следва бързо спускане по долината на река Демяница, което бих запомнил с нагледния урок “Как се пресича река” във виртуозно изпълнение на Мимето. Бързо преобличане и ходом марш напред. А зимата идва ли идва с все по-бърза скорост. Даваме зелен семафор на “НеЧовека” и го освобождаваме за да изтърчи до хижата и да направи резервации. Е, направи ги, даже има сили да се върне с тичане за да донесе дъждобран за дъщеря си!
Хижата е малко старичка, но е много уютна, а запалената печка на дърва в столовата внася особен колорит! Пред хижата има барче наречено “Газей” което е добре заредено с бири-мири и всичко друго от първа необходимост. Докато пием поредната си бира констатираме, че зимата е дошла с пълна сила и вали сняг на едри парцали, който бързо покрива земята. В почивката между бирите с оглед на променилата се ситуация решаваме да променим първоначалния си план и да достигнем до съседната хижа по царския път. “НеЧовека” не е съгласен, но няма как, в името на групата ще трябва да се примири.
На сутринта миризма на пържени филийки ни изкарва от чувалите и атакуваме столовата. Бърза закуска и пак сме на път. Дори с просто око се вижда, че е натрупало около 20 см сняг. Колкото повече слизаме по пътя толкова по-малко сняг има. По едно време даже напълно изчезна. След около 2 часа спираме за почивка и осъществяваме контакт с базата ( х. Бъндерица – където ни чакат верни авери с бутилка водка и китара ). Базата пуска предложение да слезе с вектрата да ни вземе багажа. След кратък размисъл капитулираме и “едвам” се навиваме да ни го вземат! След бързо преброяване на екипа се оказва, че липсват двама души, едно дете и един “НеЧовек”. Звъним им по телефона и ги локализираме на 2-3 км пред нас. Е какво да се прави, дано “базата” не ги подмине като слиза да ни вземе багажа. Имат късмет, “базата” ги засича на един завой и им взима багажа, после взима и нашият и с мръсна газ потегля на горе! А ние доволни и олекнали заприпкваме по асфалта към хижа Бъндерица. След няколко часа вече уморени и отегчени забелязваме на един завой гостилница. Гледката внася живец в телата ни и набързо атакуваме с тройка кюфтета с гарнитура и естествено – Бира. Отново звъним на “НеЧовека”, защото не го намираме никъде и оооо ужас, подминал е хижата и се е озовал на следващата. Отново реакцията му е:
“Хахахаха видяхме и хижа Вихрен, хахааха”
Вечерта играем квалификация с Холандия и верни на максимата “И да паднем и да бием, пак ще се напием” поливаме от мъка поредните провалени шансове на нашите за участие в голямо първенство! Беше много весело, бири-мири, китари-митари и песни до зори.
На сутринта отново има пържени филийки и обилно закусили поемаме към Банско. Теснолинейката до Септември е днешната ни цел. Времето е почти лятно, по къс ръкав сме. За около 3 часа слизаме до Банско и се “наслаждаваме” на обилното застрояване на зимния ни курорт. Всички сме единодушни – тук няма да дойдем да почиваме, това не е нашето място! Пазаруваме набързо храна за из път и отиваме на гарата да си чакаме влакчето. На една от гарите някой от нашите се изцепва през прозореца “Ехо има ли Яко Руда тука”.
Няма да споменавам кой е :)))

Снимки: http://picasaweb.google.com/monipetkov/Pirin2007#