На гости при боговете – Гърция 2007

На гости при боговете – Гърция 2007

http://picasaweb.google.com/monipetkov/GreeceOlimpMitikas2123Sep2007

Отново съм на път.Този път дестинацията е планината Олимп в Гърция и нейният най-висок връх Митикас 2918 м. За това място кроя планове от 8 години, но все не ми оставаше време да го реализирам. Ровейки се в Интернет случайно попаднах на фирма, която организира изкачвания на планини в България и света. Обадих се, отидох, платих и след три седмици се бях строил в 5.30 сутринта пред стадион Васил Левски очаквайки автобуса и непознатата група, към която съм се включил. Автобуса потегли с приемливото закъснение от 15 мин и глътна на един дъх разстоянието до Кулата. До Драгичево имаше колона, а след това мпс-тата се разредиха. Лелее, колко народ от Перник работи в София. Това ми е първото минаване на граница от както сме в ЕС. Беше ми много любопитно как ще стане. Ами стана! Показахме си личните карти на една униформена леля и тя великодушно ни пусна в Гръцко. Гърците не си направиха и толкова труд. Друго си е да си в ЕС.Гръцките пътища са с една идея по-добри от нашите. От нашата граница до Сяр се ремонтира шосето и се строи магистрала. Много бързо строят тези Гръчоля. Разстоянието от София до Планината Олимп е около 380 км и докато се усетим стигнахме. Изходната точка за изкачване е градчето Литохоро от където се излиза по 15 км асфалтов път до заслона Приония. Последните 500 м не са асфалтирани, но пътя е добър и става за леки коли. По средата на пътя на един завой има една беседка от където се открива прекрасна гледка към долината, по която минава пътеката от Литохоро до Приония. Автобуса ни изсипа на паркинга пред заслона и ни бе даден 1 час да се нагласим за изкачването до хижата, където щяхме да спим тази нощ. Хижата носи звучното име приют “А”. Има и съседна хижа, която пък се казва приют “С”. Как да не им се радваш на Гърците. Тези имена говорят толкова “много” на всички.Друго си е имената на хижите по нашите планини – Бряновщица, Сакарджа или Марциганица. Да ти се изкълчи езика докато го произнесеш.Паркинга на Приония побира около 30-на автомобила и ако не е Събота или Неделя обикновено можеш да си намериш място. Бяхме предупредени, че в хижата имат проблем с водата и, че тук е единственото място където можем да си напълним вода за пиене. С прискърбие мога да отбележа, че Гърците са много по-напред от нас в посока опазване на националните си паркове. На Олимп никога няма да има лифт или комплекс Супер-Приония, и не защото са по-бедни от нас и не могат, а защото не искат да си разрушават природата. Ние понеже сме по-напредничави си правим Супер Банско, Супер Боровец и Супер-не знам си кво и позволихме да се изсекат стотици декари с вековни дървета в Пирин, Рила и не знам си къде още, за да се направят ски писти!!!Изкачването до хижа ”А” е предвидено за около 3 часа, но от собствен опит мога да кажа, че е малко над 2 часа. Приония се намира на 1100 м, а хижа “А” на 2100. Денивелацията е 1 км. Няма да коментирам, че е само изкачване.От началото до края. Има малко равно, но не се забелязва на общия фон! Времето е мъгливо с видимост около 50 м и леко ръми дъжд. Пътеката е ясна и няма къде да се загубиш ( имам един приятел “НеЧовек”, който обаче би могъл и тук да се загуби), а маркировката е на дървени колчета с заковани метални пластини, на които пише името на маршрута “Е4”.Тъкмо беше започнало да ми писва и сред мъглата изскочи и хижата. Влязох в антрето и се сблъсках със суровата действителност. А аз си мислех, че нашите хижи били негостоприемни. На сред антрето беше заела позиция една гъркиня и вкарваше всички в ред. Нямаш право да ползваш планинарските си обувки в хижата. За целта има поставени оборотни чехли в един шкаф и може да си избереш чифт. Може да ползваш и собствени чехли или маратонки стига да са чисти. Аз си ползвах любимите маратонки, естествено след като получих одобрително кимване. Не можеш да вкарваш раницата си в столовата или спалните. Тя трябва да стои на определените за целта места пред помещенията. Нямаш право да ползваш газов примус. Ние Българите по принцип мразим да спазваме правила, свикнали сме да живеем в ненормална обстановка и много бързо се адаптираме към всяка ситуация. Бързо се ориентирахме и след десетина минути бяхме в свой води. Преоблякохме се набързо в антрето и извадихме скъпоценната храна. Столовата светеше от чистота и реда в нея беше стряскащ. Нямаше къде да разположим мокрите си дрехи. Веднага си представих как забивам пирони навсякъде по дървената ламперия през разстояния от 20-на см и цялата столова бива окичена като коледна елха с дрехи, анораци, дъждобрани и ветровки. Да, ама не!Сондажите ми за наличие на бира в района бяха успешни и като верен последовател на гуруто ми в тази област Пиво Жмокич не след дълго с широка усмивка на уста се мотах бодро из района на хижата с кутийка Амстел в ръка, струваща 2 евро. Опааа, хижаря ме регистрира с поглед и последва неравен двубой на гръцко-английски засягащ пряко маратонките ми. Отчаяно се опитваше да ме накара да ги сваля, а аз естествено се не давам лесно. Най-накрая го победих служебно по точки след като го заведох до шкафа с обувките и му показах, че имам и по мръсни обувки от тези.Чувствахме се като на гости и в 21.45 всички бяха по креватите. Изписаният час не е печатна грешка. Хижата има вечерен час и той е 22.00. Тогава се гаси осветлението, което е на генератор и всеки се оправя както може. Спалното ни помещение е прекалено чисто като за хижа. Определено много добре поддържат помещенията, а как го правят като няма вода ще си остане загадка за мен. А времето е мъгливо и дъждът се усилва. Шансовете да катерим утре клонят все повече към нула. Ставането се отлага за 8.00 и според времето ще се прецени дали да щурмуваме върха или ще се разходим само до билото.

На сутринта дъждът е спрял, а мъглата дава едвам забележими признаци, че би могла и да се вдигне. Към 9.00 потегляме. Групата е от 33-ма души и изглежда внушително пъплейки нагоре. Монотонното изкачване по серпантините отнема около 2 часа. По-различно е от нашите планини, дори миризмата на въздуха е като на сяра. Мъглата си е все още при нас. Стигаме до билото на връх Скала и зачакахме решението на водачите. След кратък оглед се констатира, че сме на кантар, и така, и така. Решението е спорно. Разстоянието до Митикас е около 400 м, като се върви по ръб и има няколко спускания и изкачвания. Отлагаме решението за след малко и за запълване на времето изкачваме съседния връх Сколио. Връщаме се на Скала и решението е взето. Ще се опънат на две места въжета за повече сигурност и щя атакуваме. Предупредени сме, че участъкът е опасен и сложен и трябва да се внимава много. Отказват се само двама. Потегляме в индианска нишка един подир друг. При подходящо време тези 400 метра не представляват проблем за опитни планинари, но при лошо време може да създадат доста главоболия. Бих го сравнил с Кончето на Пирин, или може би с няколко идеи по-трудно от там. Нямаме такъв Български аналог. Бавно и внимателно се доближаваме до целта. Най-после върхът е достигнат ( умишлено не използвам думата покорен, защото това, че някой е изкачил даден връх, не е покоряване, а просто е бил допуснат от природата и по специално от времето да стигне и да се върне жив и здрав от там ) облаците се раздигат и от време на време се отваря и по някоя друга гледка, колкото за по няколко снимки.

Снимат ме за спомен до гръцкото знаме и бетонната колона на върха. Надписвам си името в книгата, която е поставена в метална кутия на върха. Пиша без да имам угризения, че Мусала е по-висок. Ритам ритуално в пропастта десетина камъка от високия 2918 м връх, упс, грешка, след тези ми действия 2917 м, и изчаквам да се добере и остатъка от групата ни. След 15-на минути територията на върха е изцяло българска и всички щастливи се снимат за спомен. Сред групата имаше и един дядо на 82 години, който се качи на върха, седна, запали си цигара и се наслаждаваше на гледката. Дай боже всички да се чувстваме така на неговите години. Връщането е по-бързо, защото знаем за какво става въпрос вече и мъглата се е вдигнала. Водачът ни дава разрешение на хората да се връщат към хижата, защото пътеката на долу е ясна и пуска на желаещите да натрупат още адреналин идеята за прибиране по друга, различна “пътека” за надолу. Веднага се пиша доброволец и с още 10 човека започваме слизане по другата “пътека”. Ооо, изненада, пътеката изчезва по някое време и слизането се превръща в изпитание на духа и мъжеството. Маршрутът минава през десетки сипей, сипейчета и скали тип чекмедже, които умират от нетърпение да се извадят когато се хващаш за тях. Слизането трае около 1 ч и когато успешно стъпвам на основната пътека за хижата констатирам, че спрямо това спускане, качването на Митикас изглежда като обедна разходка в Бизнес Парка. След като съм се хванал веднъж за главния път, поемам с бързо темпо до хижа “А”, взимам си багажа, и се спирам чак на Приония. Следва хапване на крак и естествено бира Амстел в кутийка. Заслужих си я.
Автобуса е на паркинга и ни чака, а групата се събира бавно. След като се преброяваме и всички сме тук, нищо не може да ни спре и се спускаме към Лептокария. Там имаме резервации за нощувка тази вечер. Часът напредва и последните ни надежди за къпане в Егейско море тази вечер се изпаряват. Е, и утре е ден. Настаняват ни в крайпътно мотелче и всички се радваме подобаващо на топлата вода в банята. Време за разходка тази вечер няма, но на следващия ден имаме няколко часа за разглеждане на курорта Лептокария. Имаше време за къпане в морето, за разходка и за по кафе. Следващата ни спирка е Солун и там имаме няколко часа за разглеждане. Църквата Св. Димитър, Бялата кула, крайбрежната алея и в 14.45 потегляме към България. Минаването на границата на връщане е още по-бързо и от на отиване. Вече сме на собствена територия. Това се усеща най-вече по количеството на телефонните разговори провеждани в автобуса. Друго си е да не си в Роуминг.Още по пътя на връщане не си губя времето, а кроя бъдещи планове за следващите ми ходения ...