Срещата ни е в 6.45 под часовника. Сборно място за групата от както се помним. Планираме да сме група от 16 човека, но детайлното ни преброяване на място сочи 9. Седем души са се успали. Трагедия!!!
Няма значение, важното е, че сме отново на път. Купуваме си билети за влака до гара Христо Даново и с голям кеф установяваме, че БДЖ имат специални намаления за малки групи. Понеже малка група се състои от трима души, се групираме на три малки групи :)))
Изсипваме се шумно на гарата на Х.Д. и запъпляме по маршрута. Времето е предимно облачно с тук-там препръсквания и превалявания. Първоначално пътя ни следва жп линията в посока София след, което се качва на асфалтов път водещ към планината. Асфалта стига до една ограда с надпис „Влизането забранено” и от там нататък е по черен път. Разстоянието по асфалта и черния път е около 9 км. По пътя има две разклонения като на първото място се хваща левия път, а на второто десния тръгващ на горе. Общо взето няма къде да се загубиш, въпреки, че аз имам един приятел „НеЧовек”, който би могъл. В този ред на мисли още на гарата категорично му забраняваме да се отделя на повече от 10 метра от нас. Ръми постоянно и на никой не му се спира, но на една добре уредена полянка с масичка, пейки и чешма се спираме за около час за кратък брифинг преди изкачването. Темата на брифинга е едно барбекю за еднократна употреба и 2 кг наденица. Не се смейте, продават такова. Първоначално и аз се отнесох скептично към него, но се оказа много лесно и бързо за употреба. О, боже, няма друга такава наденица, как ли я правят. Изяждаме си пръстите и доволни продължаваме напред. На някой места реката е изровила застрашително част от пътя и ако не се вземат мерки е въпрос на време да изчезне съвсем. Разстоянието по черния път е около 9 км като веднага след един от мостовете се хваща една стръмна пътека от дясната страна на пътя. Има табелка. По черния път продължава пътеката за х. Ехо, но тя сега не ни вълнува. Изкачването към Козя стена е около 2 часа като денивелацията си я бива. През цялото време се движим в мъгла. Половината от групата ни по едно време хваща на стоп една уазка и се разделяме. Малко преди хижата се изкачваме над облаците и слънцето ни се усмихва. Настроението се вдига и се отдаваме на фото-сесия около едни камъни. Ниската облачност изглежда като море, а околните върхове са като острови. Наистина е забележително.
Хижата е високопланинска, приветлива и доволно празна. Бирата е по 1.70 и „колебанието” ни трае няколко секунди преди да си поръчаме по една. Заслужаваме си я все пак. Осветлението на хижата е на агрегат и се пуска по 4 часа вечер и то ако има поне 10 човека. Ако няма толкова, е на свещи, пълна романтика. Печката бумти в столовата и много уютно. Хижара е разбран човек и нямахме проблеми от никакво естество.
На следващия ден се събуждаме в още по-гъста мъгла и поемаме към хижа Ехо, която се намира на около 2 часа път. Пътеката е изцяло по билото и на места е доста вълнуваща като се погледне стръмния склон, на места почти отвесен. За съжаление гъстата мъгла не ни позволи да видим нищо. Точно след 2 ч и 10 мин стигнахме. Хижа Ехо е разположена на благоприятно място с прекрасна гледка. За щастие мъглата се вдигна и успяхме да и се насладим. Хижарката беше доста гостоприемна и ни посрещна с топъл чай и кафе. След едночасова почивка потегляме към гара Розино от където трябва да хванем влака. Зимната пътека минава през връх Юмрука като е доста стръмна и на места са опънати стоманени въжета. Лятната траверсира върха по северния склон. След като се заобиколи върха има разклон при който могат да се изберат два маршрута единия е по билото, а другия през буковата гора. На този разклон срещнахме хижаря на Ехо, който ни прати по билото. Не бяхме минавали от там и беглото описание, което ни даде „маршрута е добре маркиран” не ни помогна много. При мъгла или пресен сняг шансовете да се загубиш по този път клонят към 100 %. При хубаво време сигурно има прекрасна гледка, но нямахме този късмет да и се насладим. Двата маршрута отново се събират при едно езеро. От там до гарата е за около 1 ч. Първоначално се върви по черен път след, което се влиза в гората и по трудно забележима, но добре маркирана пътека се слиза в долината.
Понеже вече имаме опит с правилата на БДЖ, пак си купуваме билети за три малки групи.
НО.....!
Обичам го това БДЖ. Понеже Розино е спирка, а не гара ( винаги съм мислел , че е гара!?! ) не могат да ни продадат билети за разстояние по-дълго от 100 км и затова ни продават билети до гара Яна ( то пък една гара ) след, което трябва да си купим билети до София от кондуктора във влака.
В 17.01 влака пристига и не може да повярваме на очите си. Има само един вагон!?! Атакуваме го от всички врати и нахълтваме вътре. Понеже няма 9 свободни места едно до друго започваме люти уговорки с една дузина самостоятелно седящи пътници докато успяваме да убедим неколцина от тях колко полезно би било за тях да седнат на други места с по-добри гледки. Къде с благи думи, къде със заплахи резултата е постигнат и доволни изваждаме големите бутилки с бира, които сме закупили в Розино. Кой каза, че в ден на избори не се продавало алкохол.
Няма коментари:
Публикуване на коментар