Има ли проклетия в Проклетия

Не спирайте никога да приключенствате. Албански Алпи винаги ми е звучало много екзотично и мащабно. А планината Проклетия пък звучи още по-екзотично. Ровейки се в Интернет умишлено попаднах на фирмата, която организира изкачвания на планини из България и Света, и която познавах вече добре. Аз си мислех, че ще се ходи в Албания, а то пък се оказа, че ще е в Черна Гора. Обадих се, отидох, платих за двама и след месец заедно с Мария се бяхме строили в 21.30 пред стадион Васил Левски очаквайки автобуса. Мария имаше за задача когато се появи автобуса и отвори врати да атакува за по-добри места в него. Справи се блестящо, предпоследната седалка беше завоювана успешно. Тръгнахме, Калотина (около час престой), Ниш, а по-нататък така и не разбрах от къде минахме. Спряхме някъде за тоалетна, по сред нищото, пак тръгнахме, и чак като се съмна се ориентирахме горе-долу ± 200км къде сме. На Черногорската граница минахме бързо и спряхме в град Рожайе за кратка закуска с бюрек и кафе. Това е първото градче в Черна Гора след границата. Градът е около 9000 жители 98% от които са мюсюлмани. Местната валута е евро и e евтино, дори и за българските стандарти. Бюрека беше с мéсо, кафето направено на джезве, а съдържателя на закусвалнята – безкрайно любезен и усмихнат.
Продължихме пътуването си и минахме покрай злополучната река Лим. След, което поехме срешу течението и. Река Лим минава и през езерото Плав. Град Плав е точката на нашия базов лагер, а един пансион до местната автогара е мястото ни за 2-те нощувки. Разхождайки се из града имахме чувството, че сме се върнали с няколко десетилетия назад във времето на дивия ни Соц в НРБ. В Плав няма какво чак толкова да се разгледа освен 3-4 стари къщи, една стара джамия с дървено минаре и една кула. Град Плав е административен център на община Плав. Тази област на Черна Гора е населена в по-голямата си част от мюсюлмани бошняци, които са над 50% от населението тук. Останалите са албанци – 25%, черногорци, сърби, и малко други.
А пък времето беше от любимото ми, студено и ветровито. Разходихме се до езерото и се върнахме почти на бегом, на вън изобщо не беше за мъже. Сборен пункт за вечерта е кръчмата до пансиона. И се почна с едни ракии, салати, китари, песни. Получи се много приятна вечер, все едно бяхме на хижа. Направо не ни се тръгваше, но разума надделя и по някое време като по команда се разпръснахме по стаите.
Надеждите ни за хубаво и ясно време си отидоха както си отиде и надеждата за класиране на Левски в шампионска лига – много бързо. Навън ръми лек дъждец, ниска облачност е. Добре, че поне вятър няма. Автобуса ни закара до село Вусание, от където се започна и самото ходене. Маршрута е пограничен и се иска разрешение от граничните за минаването му. Трябваше да се обадим на граничния пост в селото за да се покаже разрешителното за изкачването. За това имаше грижа нашия водач Евгени. В първата си част маршрута е лек, по ясна и добре маркирана пътека с червени точки или черти. Такава е маркировката из планината им.
Втората част от маршрута минава през много красиви карстови образувания – кари, понори и покрай многобройни пещери. Карите са наистина впечетляващи, достойни за снимки в учебник по геоморфология, а въртопите - многобройни и внушителни. Лошата видимост не ни позволи да видим всичко, но дори и това, което видяхме ни беше достатъчно да оценим по достойнство този дял от Динарските Алпи.
Пътеката е приятна, не много тежка, но трябва да си гледаш в краката, а не само в красотите наоколо, за да не станеш част от пейзажа завинаги. Спряхме за малка почивка близо до пътеката, до една пещера, в която имаше сняг и лед.
Върховете не се виждаха, всичко беше забулено от гъста мъгла. Много е жалко да отидеш някъде където не си бил, не знаеш дали пак ще дойдеш, и да не видиш красотите наоколо. Прекалено много са местата за обикаляне, а много кратък живота за да ги посещаваш по два пъти. Въпреки, че има места, на които и 10 пъти да отидеш си заслужава, заради усещането как си зареждаш батериите. Тук си заслужава да се дойде пак.
По пътечката, по пътечката, та чак до Албанската граница, която минаваше на една седловина между покритите с мъгла върхове. Символично преминахме на Албанска територия колкото да кажем, че сме били и там и бързо се върнахме на завет в черногорско. Много духаше в тая Албания. Плановете бяха да се качим до най-високия връх на Черна Гора – Колач, висок цели 2512 м според топографската карта свалена от интернет или 2534 м според GPS-a. Или има грешка в едно от двете или ние сме качили друг връх, но какво ли значение има. Погледнато отдолу (доколкото се виждаше) върхът изглежда непревземаема канара, но се оказа, че има добре маркирана пътека използваща естествените гънки и тераси на склона. Маршрута се минава, но бавно и с особено внимание. На места даже си е и екстремно, но може и без екипировка, стига да спазваш предните две указания. Би било много неприятно ако е дъждовно или снежно. Такова го заварихме и ние. Дъждовно, мокро, хлъзгаво и в горните части с няколко см сняг. Този път мъглата беше положително явление, защото не се виждаха отвесите от пътеката. Когато се качваш обикновено не гледаш назад или надолу, но когато слизаш нямаш избор.
Изкачихме се до седловината между малкия и големия връх и починахме за кратко. Оставихме си багажа там и запъплихме нагоре. Оставаха ни около стотина метра денивелация. Планината беше благосклонна и ни допусна да се изкачим до върха. Някой извади трибагреника, направихме много снимки, имаше много емоции и след това надолу по обратния път. Хапнахме по сандвич на седловината между двата върха и със свито сърце започнахме да слизаме. На едно място за всеки случай водачите опънаха едно въже служещо за парапет. Бавно, леко полека слизахме по склона. На няколко пъти се чуваше зловещото „камъъък” и се оглеждахме от къде идва. Много е кофти когато камъните са два и трябва за частица от секундата да прецениш накъде да залегнеш имайки се впредвид, че терена не позволява притичване, а само бавно и внимателно поместване. Слязохме благополучно, всичките 26 човека, изкачили този ден върха. Останалия път беше лесен и групата постепенно се разкъса в зависимост от скоростта на слизащите. Последен беше водача Евгени, който завършваше колоната и следеше някой да не кривне от правия път.
Автобуса ни чакаше до граничния пост където го бяхме оставили и се отпуснахме доволни на предпоследната седалка. Ходенето за деня ни беше около 11 часа, доволно много. Чак когато слязохме от автобуса усетихме колко много сме се схванали. Почти всички слизаха с охкане и пъшкане копирайки движенията на Робокоп. След като се отпуснахме малко слязохме за по бира в заведението. Попитахме дали има някаква супа и милата сервитьорка ни отговори, че имало вкусна супа от кукуригу, наистина беше вкусна. Естествено и тази вечер имаше веселба в нашето кръчме, даже имаше и един рожденник от групата.
На следващия ден в 6 и нещо вече бяхме поели към България. Отново спиране за бюрек с мéсо при нашия човек и следващата спирка е една хижа в Копаоник - известен ски курорт в Сърбия. Там трябваше да обядваме. Оказа се, че хижата цял ден е в санитарен полуден и пропадна хапването, но за сметка на това по пътя намерихме едно крайпътно ханче с една декоративна воденица до него. Страхотно готвят там и може да се плаща с евро, а не само с динари. Останалото е само път и нищо интересно. Привечер си бяхме в София доволни и заредени с енергия за нови скитания по света и у нас.

Снимки: http://picasaweb.google.com/monipetkov/MontenegroProkletijaKolac2534M#

На Кресна

За каньонинга, рафтинга и още нещо

http://picasaweb.google.com/monipetkov/KresnaCanyoningAndRafting

Хубаво е човек да се стреми да опитва непознатото. Именно водени от тази максима, верни на приключеския си дух ние се впуснахме в изпълнение на точка 23 от годишните ни планове* Организацията беше направена по телефона, плащането по куриер и от нас оставаше да си изберем уикенд и компания за изпълнението на точка 23. За каньонинга и рафтинга основно значение има водата. Колкото е повече, толкова е повече, както казва един любим герой от детските книжки. С оглед на това нямахме много избор и в края на Май се обадихме във фирмата за да ни имат в предвид.
Рано сутринта в събота се натоварихме на колата заедно с необходимия инвентар от каса бира, вкусна храна и добро настроение поехме към Мишо и Таня, доброволците за поредната щуротия. Да, ама не, както се казва в такива случай. Оказа се, че когато натоварихме колата с багажа и се качихме всички, калниците опряха в 16 цоловите джанти и се наложи да сменим колите. Нищо не плаши, душите наши. Смяната е отработена и след 10 мин сме вече на път. Докато се осъзнаем и сме на сборното място на Кресненски ханчета – база Рай. Както винаги, сме дошли по-рано и докато си пием бирата (дотук нищо ново) наблюдаваме как навалицата от ентусиасти се увеличава. По едно време някой ни попита:
- вие за кво сте?
- каньонинг
- ами ако сте с ваш транспорт, ще следвате ей онази кола
- ами добре
Ами следвахме я. На Кресна се завива на изток, пресича се жп линията и се започва постепенно изкачване към с. Влахи. Добре, че имахме водач. Първоначално пътя е асфалт, но в един момент просто изчезва и неговото място продължава черен път. Не бих го нарекъл черен, а по-скоро жълт. Офроуд, за които го пожелаха. Идеята ни е да спим на палатки между двете мероприятия и докато се движим с колата оглеждаме за равни полянки. Да, ама няма! Единственото по-равно място се намира в центъра на село Влахи точно пред кръчмата до един вековен чинар. Това е така наречения Влахинският чинар, който е обявен за природна забележителност, и е на има-няма 500-600 години. Село Влахи е родното място на Яне Сандански и в миналото е имал повече от 2000 жители, а днес едва ли има и 20-тина. Под каньонинг най-общо се разбира спускане по течението на планинска река с осигурително въже и седалка. Естествено има и водопади, нали те са тортата в черешката. Влахински водопад на Косовска река е мястото където ще практикуваме. Докато се подготви терена за спускането имаме малко време за припичане на слънце и зяпане на хубави гледки. След като всичко е готово, ни събират за инструктаж. Естествено аз ще съм първи. Обличам неопрена и заставам на ръба. Това не ми е първото спускане по въже, но за първи път ще е по водопад. Тръпка има, особено когато попаднеш под струята на водопада. Бяха ни предупредили да не се шашкаме и в никакъв случай да не си вдигаме главата нагоре. Когато попаднеш под ръба, водата, която ти пада върху канчето ти изкарва въздуха и ако не ни бяха подготвили предварително наистина си е шок. Пада на водата е около 35 м и спускането трае няколко минути освен ако не спреш да се любуваш на гледката някъде по-средата. Организацията на фирмата, с която бяхме е перфектна и прави каньонинга достъпен и за абсолютно начинаещи. След като приключвам със спускането си намирам хубаво местенце и се отдавам на заслужена почивка и зяпам следващите доброволци като правя снимки на всички. Всички са доволни от днешния ден.
Офертите за нощувка са няколко: Пред кръчмата под вековния чинар, на каякарската полянка на Струма и при минералните бани до с. Ощава.
След дълги спорове и размисли решаваме да слезем от Влахи и да се качим до тези минерални бани за да видим какво представляват. Избора не можеше и да бъде по-добър. Намерихме си прекрасно място за опъване на палатки точно до едно поточе близо до минералните бани. Хвърляме бирата в потока и събираме дърва за лагерния огън. За десерт има и къпане в минералните бани. Те са със свободен достъп и са малко занемарени, но водата е топла и релакса пълен. Това е едно прекрасно място, което все още не е съсипано, както много други места.
Следващия ден е рафтинга по Струма. Групата се събира отново пред база Рай и сме наистина много, над 50 човека. Раздават ни неопрени, гребла и каски и след 30 минутен задължителен инструктаж ни качват на бусове и поемаме към мястото за пускане на лодките. Разпределят ни в лодки с по 8 човека във всяка и водач. За първи път ми е и се вълнувам какво е усещането. Хубаво беше.

Много е важна функцията на водача на лодката. Той казва кога да се гребе, кога да се почива и направлява посоката. Основните команди са „греби” и „пръскай”. Последната е особено весела.
На някой места където течението е по-слабо може да се скача от лодката и да се плува паралелно с нея. Спасителните жилетки не ти дават възможност да потънеш, а се носиш като шамандура на повърхността. Цялото спускане трае около час и е около 15 км. На едно място трябва да се излезе от реката и изкарваме лодките за да избегнем един опасен участък от реката. Лодките се товарят на платформи, а ние продължаваме пеша. След около 2 км отново ги спускаме на вода и продължаваме. Краят на рафтинга е на каякарската поляна. Доволни сме от преживяното и се заричаме догодина пак да дойдем и да го превърнем в традиция, всеки май месец да идваме на Кресна за по едно спускане.
Естествено завършваме с бира и шкембе на Кресненско ханче.

На хижа Левски

Маршрут: гр. Сопот - х. Добрила - х. Левски -х. Балкански рози - х. Хубавец - гр. Карлово

http://picasaweb.google.com/monipetkov/StaraPlaninaDobrilaLevski

От горната станция на лифта се тръгва по черен път към хижа Добрила. Пътя е ясен и добре маркиран и няма възможност за объркване. В началото има няколко паралелно движещи се пътеки, които се сливат малко по-късно в черния път. Разтоянието до хижа Добрила е около 30-40 мин спокойно ходене. Денивелацията е лека като се откриват прекрасни гледки към Карловското поле. Когато се достигне новостроящата се хижа Добрила ( строи се повече от 20 години ) се търси стълбова маркировка за лятната пътека към хижа Левски. На него има табелки за х. Левски и гр. Карлово. Маркировката е червена, синя и зелена. Червената е за дублиране на основен маршрут по Е-3, който се използва при лошо време за да се избегне билното преминаване на най-сложния участък от билото на Стара Планина, който е през Купена и Кръстците. Зелената е за х. Плевен, а синята за х. Левски. Пътеката е ясна и добре видима като траверсира по южния склон върховете от старопланинското било. В началото пътеката минава през рядка борова гора след което дърветата оредяват и тяхното място заемат алпийски ливади и растителни съобщества от хвойна. На няколко места се пресичат опороени терени. Възможно е да срещнете домашни животни, крави или коне по пътя си, които обикновено се пазят ревниво от овчарски кучета, които ще ви полаят и ако не се опитате да откраднете някое от поверените им животни ще ви оставят на мира когато се отдалечите на прилично разстояние. Прехвърля се първия страничен на билото рид, след който следва голям завой на ляво следващ гънките на релефа. Завоя приключва с леко изкачване при върха на което има разклон, който води директно за Карлово. Пътеката за х. Левски е от лявата страна, като тя навлиза в гъста борова гора и започва постепенно спускане. Малко след излизането от гората се минава покрай каскадно разположена рекичка където може да се налее вода за пиене и да се направи кратка почивка с прекрасна гледка към долината на Стара река. Следвайки пътеката след около 10-на мин се достига до скалист рид от където се открива ясна гледка. Пътеката обаче е на ляво, преди да се излезе на него. Следва продължителен завой следвайки особеностите на релефа докато се излезе на още един страничен рид, на който се пресича пътеката спускаща се от седловината между вр. Левски и вр. Купена идваща от хижа Амбарица за х. Хубавец. Продължава се траверса без да се губи височина докато се излезе на края на рида и се завива отново на пълно ляво. При завоя пътеката се губи за около 50 м, но после пак става явна. След този завой при ясно време се вижда и самата хижа Левски през доста дълго време от траверса. Следвайки релефа по диагонал се достига до млако странично ридче където отъново следва завой на ляво и леко спускане. След около 50 м трябва да се внимава, защото тук има разклон, при който има маркировъчен стълб с табели. Пътеката направо е за х. Плевен и вр. Ботев ( зелена маркировка ), а за хижа Левски се слиза право надолу (синя и червена маркировка). Има маркировка с колчета разположени през около 100 м едно от друго. Те водят до горския пояс където маркировката е отбелязана по дърветата. Пътеката през гората е приятна, добре маркирана и пресича 3 малки рекички по пътя си. Веднага след последната рекичка ще се покаже и хижа Левски. Прехода през гората е около 30-40 мин. Хижа Левски е масивна триетажна сграда с капацитет 70 места в стаи с по 2, 4 и повече легла. Тя е водоснабдена и електрифицирана (агрегат и ВЕЦ). Има баня, но обикновено чакащите винаги са много. Отоплението е с печки на твърдо гориво. Разполага с туристическа кухня, две помещения за столова и лавка. Едното помещение е за пушачи и е с печка на дърва над която може да се сушат дрехи и другото за непушачи с камина и работещ телевизор със сателитна връзка. Обикновено дървата и за двете помещения се събират от самите туристи. Предлага се чай, кафе, бира, вафли шоколади и евентуално храна, особено ако има предварителна заявка. Цените са повече от нормални като се има предвид, че се качват или с конски товари или на гръб. Нощувката излиза около 8 лв. В хижата е чисто и подредено. Спалните са на втория и третия етаж. Преди да се качат по стълбите туристите трябва да си оставят обувките на определеното за целта място и нагоре се качват боси или по джапанки. По този начин се пази чистота в спалните помещения, които са покрити с мокети и черги. Поради това е препоръчително да се носят джапанки. Пред хижата има голяма поляна от която се открива прекрасен изглед към вр. Купена и Костенурката. Санитарните възли са външни и се намират на около 30 м от хижата по добре оформена с плочки пътечка. Стаите се освобождават в 9.00 ч за да може хижарите да ги подготвят и изчистят за следващите туристи.
Хижата има възлово значение за тази част от Стара планина. От нея може да се стигне до:• водопада Карловското пръскало, висок 26 метра – за 15 мин,• хижа “Балкански рози” – за 1.00 ч,• връх Костенурката – за 1.30 ч,• хижа “Хубавец” – за 2.00 ч,• връх Левски – за 2.30 ч,• връх Ботев – за 4.00 ч,• хижа “Добрила” – за 4.00 ч,• хижа “Рай” – за 4.30 ч,• хижа “Амбарица” – за 5.00 ч,• хижа “Плевен” - 5.00 ч,• хижа “Тъжа” (през връх Ботев) – за 7.30 ч.Пътеките са маркирани.
От хижа Левски петеката за Карлово е прекалено ясна, защото се използва доста често. През цялото време пътеката следи долината на Стара река, като на някой места отстои доста високо от речното корито. Много е живописна, особено през лятото, когато почти през целия път в най-големите жеги се движи в сянката на вековните гори на резерват „Стара река”. По пътеката има разположени над 30-на мостчета направени или от дървени трупи или от бетон. На 1 час от хижа Левски е хижа Балкански рози. На мястото на старата хижа се строи нова, като грубия строеж е завършен. Става за нощувка отделна част от хижата, която е на другия бряг на реката. Малка едноетажна къщичка без постоянен хижар, но напълно оборудвана. След още 1 час ходене по пътеката по протежение на течението на реката се достига и до най-близко разположената до Карлово хижа, хижа Хубавец. Хижата представлява масивна двуетажна сграда с капацитет 50 места с външни санитарни възли. Сградата е водоснабдена, електрифицирана от ВЕЦ, отоплението е с печки на твърдо гориво. Разполага с туристическа кухня, столова и добре заредена лавка с всичко необходимо за един турист в нея. Предлага и овче кисело мляко, което си заслужава да се пробва. А да не забравяме, че има и бира. Разстоянието до Карлово от тук е около 2 часа, като след водохващането пътеката напуска реката ( по-скоро това, което е останало от нея ) и се движи доста високо над нея. Малко след тръбите на ВЕЦ-а има чешмичка където може да се отпочине на сянка. След нея има пряка, но доста стръмна пътека в ляво, която излиза близо до ВЕЦ-а. Другия по лек вариант е основната пътека. След като се подмине входа за Национален Парк Централен Балкан пътеката се разклонява, но всички пътечки водят към Карлово. Когато се излезе на равното се минава покрай няколко вили с градини и се влиза в града. Ходенето до гарата е доста. Поне 30-на минути из уличките на Карлово.

На Козя стена

http://picasaweb.google.com/monipetkov/StaraPlaninaKoziaStenaEho

Срещата ни е в 6.45 под часовника. Сборно място за групата от както се помним. Планираме да сме група от 16 човека, но детайлното ни преброяване на място сочи 9. Седем души са се успали. Трагедия!!!
Няма значение, важното е, че сме отново на път. Купуваме си билети за влака до гара Христо Даново и с голям кеф установяваме, че БДЖ имат специални намаления за малки групи. Понеже малка група се състои от трима души, се групираме на три малки групи :)))
Изсипваме се шумно на гарата на Х.Д. и запъпляме по маршрута. Времето е предимно облачно с тук-там препръсквания и превалявания. Първоначално пътя ни следва жп линията в посока София след, което се качва на асфалтов път водещ към планината. Асфалта стига до една ограда с надпис „Влизането забранено” и от там нататък е по черен път. Разстоянието по асфалта и черния път е около 9 км. По пътя има две разклонения като на първото място се хваща левия път, а на второто десния тръгващ на горе. Общо взето няма къде да се загубиш, въпреки, че аз имам един приятел „НеЧовек”, който би могъл. В този ред на мисли още на гарата категорично му забраняваме да се отделя на повече от 10 метра от нас. Ръми постоянно и на никой не му се спира, но на една добре уредена полянка с масичка, пейки и чешма се спираме за около час за кратък брифинг преди изкачването. Темата на брифинга е едно барбекю за еднократна употреба и 2 кг наденица. Не се смейте, продават такова. Първоначално и аз се отнесох скептично към него, но се оказа много лесно и бързо за употреба. О, боже, няма друга такава наденица, как ли я правят. Изяждаме си пръстите и доволни продължаваме напред. На някой места реката е изровила застрашително част от пътя и ако не се вземат мерки е въпрос на време да изчезне съвсем. Разстоянието по черния път е около 9 км като веднага след един от мостовете се хваща една стръмна пътека от дясната страна на пътя. Има табелка. По черния път продължава пътеката за х. Ехо, но тя сега не ни вълнува. Изкачването към Козя стена е около 2 часа като денивелацията си я бива. През цялото време се движим в мъгла. Половината от групата ни по едно време хваща на стоп една уазка и се разделяме. Малко преди хижата се изкачваме над облаците и слънцето ни се усмихва. Настроението се вдига и се отдаваме на фото-сесия около едни камъни. Ниската облачност изглежда като море, а околните върхове са като острови. Наистина е забележително.
Хижата е високопланинска, приветлива и доволно празна. Бирата е по 1.70 и „колебанието” ни трае няколко секунди преди да си поръчаме по една. Заслужаваме си я все пак. Осветлението на хижата е на агрегат и се пуска по 4 часа вечер и то ако има поне 10 човека. Ако няма толкова, е на свещи, пълна романтика. Печката бумти в столовата и много уютно. Хижара е разбран човек и нямахме проблеми от никакво естество.
На следващия ден се събуждаме в още по-гъста мъгла и поемаме към хижа Ехо, която се намира на около 2 часа път. Пътеката е изцяло по билото и на места е доста вълнуваща като се погледне стръмния склон, на места почти отвесен. За съжаление гъстата мъгла не ни позволи да видим нищо. Точно след 2 ч и 10 мин стигнахме. Хижа Ехо е разположена на благоприятно място с прекрасна гледка. За щастие мъглата се вдигна и успяхме да и се насладим. Хижарката беше доста гостоприемна и ни посрещна с топъл чай и кафе. След едночасова почивка потегляме към гара Розино от където трябва да хванем влака. Зимната пътека минава през връх Юмрука като е доста стръмна и на места са опънати стоманени въжета. Лятната траверсира върха по северния склон. След като се заобиколи върха има разклон при който могат да се изберат два маршрута единия е по билото, а другия през буковата гора. На този разклон срещнахме хижаря на Ехо, който ни прати по билото. Не бяхме минавали от там и беглото описание, което ни даде „маршрута е добре маркиран” не ни помогна много. При мъгла или пресен сняг шансовете да се загубиш по този път клонят към 100 %. При хубаво време сигурно има прекрасна гледка, но нямахме този късмет да и се насладим. Двата маршрута отново се събират при едно езеро. От там до гарата е за около 1 ч. Първоначално се върви по черен път след, което се влиза в гората и по трудно забележима, но добре маркирана пътека се слиза в долината.
Понеже вече имаме опит с правилата на БДЖ, пак си купуваме билети за три малки групи.
НО.....!
Обичам го това БДЖ. Понеже Розино е спирка, а не гара ( винаги съм мислел , че е гара!?! ) не могат да ни продадат билети за разстояние по-дълго от 100 км и затова ни продават билети до гара Яна ( то пък една гара ) след, което трябва да си купим билети до София от кондуктора във влака.
В 17.01 влака пристига и не може да повярваме на очите си. Има само един вагон!?! Атакуваме го от всички врати и нахълтваме вътре. Понеже няма 9 свободни места едно до друго започваме люти уговорки с една дузина самостоятелно седящи пътници докато успяваме да убедим неколцина от тях колко полезно би било за тях да седнат на други места с по-добри гледки. Къде с благи думи, къде със заплахи резултата е постигнат и доволни изваждаме големите бутилки с бира, които сме закупили в Розино. Кой каза, че в ден на избори не се продавало алкохол.