Има ли проклетия в Проклетия

Не спирайте никога да приключенствате. Албански Алпи винаги ми е звучало много екзотично и мащабно. А планината Проклетия пък звучи още по-екзотично. Ровейки се в Интернет умишлено попаднах на фирмата, която организира изкачвания на планини из България и Света, и която познавах вече добре. Аз си мислех, че ще се ходи в Албания, а то пък се оказа, че ще е в Черна Гора. Обадих се, отидох, платих за двама и след месец заедно с Мария се бяхме строили в 21.30 пред стадион Васил Левски очаквайки автобуса. Мария имаше за задача когато се появи автобуса и отвори врати да атакува за по-добри места в него. Справи се блестящо, предпоследната седалка беше завоювана успешно. Тръгнахме, Калотина (около час престой), Ниш, а по-нататък така и не разбрах от къде минахме. Спряхме някъде за тоалетна, по сред нищото, пак тръгнахме, и чак като се съмна се ориентирахме горе-долу ± 200км къде сме. На Черногорската граница минахме бързо и спряхме в град Рожайе за кратка закуска с бюрек и кафе. Това е първото градче в Черна Гора след границата. Градът е около 9000 жители 98% от които са мюсюлмани. Местната валута е евро и e евтино, дори и за българските стандарти. Бюрека беше с мéсо, кафето направено на джезве, а съдържателя на закусвалнята – безкрайно любезен и усмихнат.
Продължихме пътуването си и минахме покрай злополучната река Лим. След, което поехме срешу течението и. Река Лим минава и през езерото Плав. Град Плав е точката на нашия базов лагер, а един пансион до местната автогара е мястото ни за 2-те нощувки. Разхождайки се из града имахме чувството, че сме се върнали с няколко десетилетия назад във времето на дивия ни Соц в НРБ. В Плав няма какво чак толкова да се разгледа освен 3-4 стари къщи, една стара джамия с дървено минаре и една кула. Град Плав е административен център на община Плав. Тази област на Черна Гора е населена в по-голямата си част от мюсюлмани бошняци, които са над 50% от населението тук. Останалите са албанци – 25%, черногорци, сърби, и малко други.
А пък времето беше от любимото ми, студено и ветровито. Разходихме се до езерото и се върнахме почти на бегом, на вън изобщо не беше за мъже. Сборен пункт за вечерта е кръчмата до пансиона. И се почна с едни ракии, салати, китари, песни. Получи се много приятна вечер, все едно бяхме на хижа. Направо не ни се тръгваше, но разума надделя и по някое време като по команда се разпръснахме по стаите.
Надеждите ни за хубаво и ясно време си отидоха както си отиде и надеждата за класиране на Левски в шампионска лига – много бързо. Навън ръми лек дъждец, ниска облачност е. Добре, че поне вятър няма. Автобуса ни закара до село Вусание, от където се започна и самото ходене. Маршрута е пограничен и се иска разрешение от граничните за минаването му. Трябваше да се обадим на граничния пост в селото за да се покаже разрешителното за изкачването. За това имаше грижа нашия водач Евгени. В първата си част маршрута е лек, по ясна и добре маркирана пътека с червени точки или черти. Такава е маркировката из планината им.
Втората част от маршрута минава през много красиви карстови образувания – кари, понори и покрай многобройни пещери. Карите са наистина впечетляващи, достойни за снимки в учебник по геоморфология, а въртопите - многобройни и внушителни. Лошата видимост не ни позволи да видим всичко, но дори и това, което видяхме ни беше достатъчно да оценим по достойнство този дял от Динарските Алпи.
Пътеката е приятна, не много тежка, но трябва да си гледаш в краката, а не само в красотите наоколо, за да не станеш част от пейзажа завинаги. Спряхме за малка почивка близо до пътеката, до една пещера, в която имаше сняг и лед.
Върховете не се виждаха, всичко беше забулено от гъста мъгла. Много е жалко да отидеш някъде където не си бил, не знаеш дали пак ще дойдеш, и да не видиш красотите наоколо. Прекалено много са местата за обикаляне, а много кратък живота за да ги посещаваш по два пъти. Въпреки, че има места, на които и 10 пъти да отидеш си заслужава, заради усещането как си зареждаш батериите. Тук си заслужава да се дойде пак.
По пътечката, по пътечката, та чак до Албанската граница, която минаваше на една седловина между покритите с мъгла върхове. Символично преминахме на Албанска територия колкото да кажем, че сме били и там и бързо се върнахме на завет в черногорско. Много духаше в тая Албания. Плановете бяха да се качим до най-високия връх на Черна Гора – Колач, висок цели 2512 м според топографската карта свалена от интернет или 2534 м според GPS-a. Или има грешка в едно от двете или ние сме качили друг връх, но какво ли значение има. Погледнато отдолу (доколкото се виждаше) върхът изглежда непревземаема канара, но се оказа, че има добре маркирана пътека използваща естествените гънки и тераси на склона. Маршрута се минава, но бавно и с особено внимание. На места даже си е и екстремно, но може и без екипировка, стига да спазваш предните две указания. Би било много неприятно ако е дъждовно или снежно. Такова го заварихме и ние. Дъждовно, мокро, хлъзгаво и в горните части с няколко см сняг. Този път мъглата беше положително явление, защото не се виждаха отвесите от пътеката. Когато се качваш обикновено не гледаш назад или надолу, но когато слизаш нямаш избор.
Изкачихме се до седловината между малкия и големия връх и починахме за кратко. Оставихме си багажа там и запъплихме нагоре. Оставаха ни около стотина метра денивелация. Планината беше благосклонна и ни допусна да се изкачим до върха. Някой извади трибагреника, направихме много снимки, имаше много емоции и след това надолу по обратния път. Хапнахме по сандвич на седловината между двата върха и със свито сърце започнахме да слизаме. На едно място за всеки случай водачите опънаха едно въже служещо за парапет. Бавно, леко полека слизахме по склона. На няколко пъти се чуваше зловещото „камъъък” и се оглеждахме от къде идва. Много е кофти когато камъните са два и трябва за частица от секундата да прецениш накъде да залегнеш имайки се впредвид, че терена не позволява притичване, а само бавно и внимателно поместване. Слязохме благополучно, всичките 26 човека, изкачили този ден върха. Останалия път беше лесен и групата постепенно се разкъса в зависимост от скоростта на слизащите. Последен беше водача Евгени, който завършваше колоната и следеше някой да не кривне от правия път.
Автобуса ни чакаше до граничния пост където го бяхме оставили и се отпуснахме доволни на предпоследната седалка. Ходенето за деня ни беше около 11 часа, доволно много. Чак когато слязохме от автобуса усетихме колко много сме се схванали. Почти всички слизаха с охкане и пъшкане копирайки движенията на Робокоп. След като се отпуснахме малко слязохме за по бира в заведението. Попитахме дали има някаква супа и милата сервитьорка ни отговори, че имало вкусна супа от кукуригу, наистина беше вкусна. Естествено и тази вечер имаше веселба в нашето кръчме, даже имаше и един рожденник от групата.
На следващия ден в 6 и нещо вече бяхме поели към България. Отново спиране за бюрек с мéсо при нашия човек и следващата спирка е една хижа в Копаоник - известен ски курорт в Сърбия. Там трябваше да обядваме. Оказа се, че хижата цял ден е в санитарен полуден и пропадна хапването, но за сметка на това по пътя намерихме едно крайпътно ханче с една декоративна воденица до него. Страхотно готвят там и може да се плаща с евро, а не само с динари. Останалото е само път и нищо интересно. Привечер си бяхме в София доволни и заредени с енергия за нови скитания по света и у нас.

Снимки: http://picasaweb.google.com/monipetkov/MontenegroProkletijaKolac2534M#