Ботев

Най-високата точка на Стара Планина

http://picasaweb.google.com/monipetkov/StaraPlaninaHLevskiVrBotev2376M#


Така се получи, че в рамките на един месец успях да кача най-високите върхове на Рила, Пирин и Стара Планина. Това последното беше свързано с най-много ходене.Прехода беше планиран за 3 дни с две нощувки. В петък се придвижихме с доста голямо обикаляне до Карлово, защото подбалканската линия не работеше. Жегата беше неописуема, а ние усещахме обедните и стойности. Направо ни се взе здравето докато стигнем до баража на Стара река. От там до хижа Левски пътеката е изключително красива. Минава почти през цялото време близо до реката и дори и през най-топлите летни дни като този е прохладно и сенчесто през почти цялото време на прехода. Въобще не си давахме зор и след безброй почивки чак привечер се добрахме на Левски. Много е приятно когато времето е хубаво и не бързаш за никъде да се подмотваш докато достигнеш крайната си цел. На следващия ден с малки раници се качихме до вр. Ботев ( 2376 м ) по лятната пътека през заслона Ботев. Заслона е много добре поддържан и има 25 места. Готвят храна и предлагат топли напитки. Изкачването от заслона до върха е досадно и монотонно, но за около час сме на върха. На върха си е цял комплекс с две многоетажни сгради и старата метеорологична станция.

Хапнахме и хайде обратно по същия път. Пътеката е много добре маркирана и ясно различима. От слизането най-мразя слизането, а още повече мразя голямото слизане. Добрахме се някак си до Левски, хапнахме на бързо, пихме по бира и хайде надолу. На х. Хубавец вече ни очакваха останалите от групата и програмата нататък беше ясна. На следващия ден тръгвайки си имахме няколко часова почивка с къпане в реката. Доста е студена реката дори и през август. И както гениално казва някой – от студената вода най-мразя студената вода, а още повече студената вода.

Вихрен

Да е лошо времето, колко може да е лошо

http://picasaweb.google.com/monipetkov/PirinVihren2914KazaniteHVihren#


Можеш ли да отидеш до Пирин и да не се качиш на някой връх. Като се замислих последния път когато бях на Вихрен беше през далечната 1997. Не че не съм ходил никъде от тогава, ама все маршрутите ни бяха други и минавахме покрай най-високия връх на Пирин. Този път умишлено си го поставихме за цел. Времето вече втора седмица беше неустойчиво и предупреждаваха от ПСС, че условията за туризъм не са благоприятни. Да ама шило в торба не седи. Да е лошо времето, колко може да е лошо. Запалихме колата по тъмна доба, преди зазоряване и от Добринище, където ни беше базата, та чак до паркинга на хижа Вихрен. И тъкмо за късмет, заехме последното свободно място на паркинга. Плюхме си на подметките и за 2 часа и 45 минути бяхме на върха. Независимо от прогнозата за лоши атмосферни условия имаше доста хора по маршрута. Или никой не следи прогнозата или на всички им се ходи повече от колкото разума повелява. Плановете ни за деня бяха да пробваме да се качим до върха и в зависимост от времето да преценим дали има възможност за преход до „кончето”. За сега, въпреки мъгливото и тук таме ръмящо време ставаше за ходене. Слязохме в посока към премката. Никога не бях слизал по този маршрут. Трябва да се внимава много, особено ако е мокро. Пътеката следва естествена цепка по склона и е доволно вълнуваща.


За съжаление прехода ни към „кончето” приключи на около 15 минути от въжето преди самия ръб на кончето. Някъде започнаха да се чуват гръмотевици и доста притъмня. За най-голямо съжаление на Цецо, който не беше ходил никога там, трябваше да вземем болезненото решение да се върнем. После естествено кокато си пиехме бирата на капанчето до завоя при хижа Бъндерица се радвахме, че сме взели точно това решение. Някой път е гадно да се върнеш малко преди да си стигнал до целта, но това е живота. Пак ще отидем, се заканихме на втората бира. Слизането от премката го направихме по друг път, през заслон „казаните”. Не бях минавал от там и ми беше интересно. Заслона става за нощувка единствено ако много си закъсал и имаш поне шалте и чувал. Постройката предствлява 3 на 3 метра без никакво оборудване, нар или каквото и да е друго. Циркуса на казаните си го бива, много е величествен. А северната стена на Вихрен изглежда огромна и непревземаема. Много хубав преход се получи, въпреки че ни валя малко дъжд, около 30-на минути преди да стигнем до Бъндерица. Истинският порой започна 5 минути след като си бяхме поръчали бирата с пържени картофки.

За този уикенд толкова. Следва Ботев след две седмици.

Нова Зеландия, Аотеaроа - земята на големия бял облак

Нова Зеландия

http://picasaweb.google.com/monipetkov/NewZealandNorthIsland#

Всъщност всичко започна така:

София – Франкфурт два часа и половина полет, търчане от единия терминал до другия за да хванем самолета. Около 10 часа полет до Хонг Конг. Седем часа престой в бившата Британска колония с разходка до центъра на града и посещение на зоопарка с ботаническата градина. Разстоянието от летището до града е около 34 км, но с метрото се стига за 24 мин. Следва още един 10 часов полет от Хонг Конг до Оклънд и кацаме в най-големия град в Нова Зеландия. Населението на Оклънд по официални данни е около 1.2 млн души, но със сигурност е повече. За сведение, по територия градът е в челната десетка на най-големите градове в света. Това се дължи на факта, че над 90 % от жителите му живеят в къщички с добре поддържани дворчета.
Ако трябва с едно изречение да опиша Нова Зеландия бих я описал така:
„Това е една невероятно красива страна.”
Всичко е толкова зелено, подредено и нагласено все едно, че е излязло от конструктор на Lego. Плажовете са многобройни, но хора ще видите рядко. Плажуването не е много на мода. Едно заради озоновата дупка и силното слънце, друго поради приливите и отливите. Представете си, влизаш да се къпеш във водата и трябва да газиш има, няма 500-600 метра навътре, а морето ти стига до коленете. За да се изкъпеш нормално трябва да си носих едва ли не и храна за по път.
Това е положението на източния бряг на Тихия океан, на западния бряг където е Тасманово море пък студеното Антарктическо течение проговаря за себе си и водата е меко казано ледена. А киви видяхте ли? Това е един от най-често срещаните въпроси, който ни задаваха след като се прибрахме от другия край на света. Да видяхме, ама в зоопарка. Оказа се, че символа на Нова Зеландия е нощна птица и се среща достатъчно рядко, за да не може да я видиш на свобода.
Когато планирахме това пътуване нямахме никаква представа за мащабите в Нова Зеландия. Знаехме, че е почти три пъти по-голяма от България, но само толкова. Имахме мега планове за посещения и обиколки къде ли не. Оказа се, че разстоянията никак не са малки и се задоволихме с проучване на Северния остров и забележителностите в него. Южния остров го оставихме за следващото ни посещение.

Следва фотопис на някой от най-интересните места, които успяхме да видим:

Tawharanui Regional park - на брега на Тихия океан

Mount Ruapehu - при вулкана Руапеху

Гейзерите в Роторуа

Kelly Tarlton's Underwater World - в Оклънд

Muriwai Beach -на Тасманово море

Giant Kauri Tree - Гигантските каури

Piha Beach - На Тасманово море

Mount Ngauruhoe - вулкана Нг.............. или както там се произнася

Bay of Islands - залива на островите близо до Паихия

Бирени езера

От Боровец до Рибните езера

http://picasaweb.google.com/monipetkov/RilaMusalaRilaMonastery#

Доста ни беше поналегнало ежедневието и ни се ходеше та ни се ревеше. Независимо от прогнозите за 10 дневни проливни дъждове придружени с гръмотевици, мълнии, змии и гушери, в петък след работа запрашихме по чукарите. А чукарите са Мусаленска Рила с идея за преход до хижа Македония. Групата е от двама, ако може въобще да се нарече група. Оставиха ни с кола на Боровец пред пътеката за Мусала и към 19.30 с доста бърза крачка се закатерихме към заслон Леденото езеро. Целта за тази вечер. Тези, които си спомнят прекрасната пътека от Мусала до Боровец ще си останат само със спомените. Сега на нейно място има 10 метрова просека, абе направо си е ски писта. Грозно, особено през лятото, но явно големи пари играят тука. Все пак напредваме с много бързи темпове и след има няма 3 часа сме пред хижа Мусала. Имаме малко лутане докато намерим откъде да пресечем реката, защото малката рекичка след дъждовете от последната седмица и снеготопенето е станала рекище. Тъмнина и тишина наоколо, няма жива душа. Започваме да се замисляме със свито сърце дали заслона за където сме тръгнали въобще е отключен. Пет минути почивка колкото да сложим челниците и тръгваме нагоре. За първи път ми е да ходя по тъмно в планината. Чувствам се като в пещера, виждам само 4-5 м пред мен. Започва да вали нещо като суграшица. Така и не усетихме как се озовахме пред чешмичката под заслона. Пълниме вода и поглеждаме заслона, а той е от тъмен по-тъмен. Защо ли си мисля, че е заключен. Все пак отиваме при него и натискам дръжката на вратата. Не е истина, отворено е. Влизаме в столовата, а там няма жива душа, само десетина раници подредени по пейките. Радостни, че сме стигнали, хапваме на бързо и отиваме да си лягаме, защото все пак е 23.30, а утре ще ставаме в 5.00 за утрешния преход. Едвам си намираме място за спане. Оказва се, че някаква група е напълнила заслона. Намирам си място между два чувала със спящи, шмугвам се като призрак и се опитвам да заспя. Дали заради умората или бързата смяна на надморската височина от 900 м на 2700 м, но не успявам цяла нощ да мигна. В 5.00 се изнизвам и за спящите явно ще си остана като привидение. Бързо се преобличаме и се затътряме към вр. Мусала. По лятната пътека караме докато стигаме една преспа, която не бих искал да мина. Караме напряко и по стълбовете на зимната маркировка достигаме до върха. В 6.00 сме вече в метеорологичната станция и пием чай докато закусваме. Хвърляме по един лаф с двамина, които са тръгнали в полунощ от Боровец и в 5.30 са били на върха. Успокояваме се, че не сме единствените луди в тая планина. Времето е променливо, но за щастие не ни валя дъжд. На един дъх стигаме до разклона за х. Грънчар и спираме за 5 минутна почивка. Гадното време не позволява повече. До тук вървим по план и следваща ни спирка трябва да е разклона за Рибните езера под Канарата. Там ще преценим дали да продължим към Македония в зависимост от това как се чувстваме и дали времето ще ни позволи. След всяко изкачване, умората става все повече и крайната цел се отдалечава. Някакви тъмни облаци се приближават и това допълнително нагнетява тягостното настроение. На платото спираме за 15 минути за по сандвич и там решаваме, че малко сме се надценили. Факта, че не сме ходили от половин година и лошото време, което не ни дава възможност за почивки си казва думата и променяме плана. Малко след това се чуват и гръмотевици някъде на изток. Това ни убеждава, че сме взели правилно решение и поемаме по лятната пътека към Рибните езера. Въпреки, че е края на юни, на места все още има снежни преспи. Пътеката минава през няколко такива снежни улея и тръпката е уникална. Едно подхлъзване и си някъде долу в циркуса. На места някой от нас заобикалят където може, а други цепят преспите направо. Не е от най-приятните усещания, но няма друг избор. Прехвърляме превала и виждаме хижата. Сядаме за пет минутка и ето го и дъжда идва най-накрая. Явно не е доволен, че му се измъкваме. Понамокри ни последните 15 минути преди хижата.
Хижата не е лоша, настанихме се и естествено се ориентирахме дали има бира.
Имаше. От този момент нататък тази хижа се кръщава на Бирени езера. Повече и отива. Удряме по 3 бири за отпускане и спим непробудно 12 часа.

В неделя следва спускане към Кирилова поляна и Рилския манастир. Като по график дъжда ни хваща 30 минути преди манастира. Пристигаме благополучно в него и си намираме кръчмичка като за нас. Чакаме близо 40 мин една кака да ни забележи, че съществуваме и малко преди да се обезверим си поръчваме хапване и 4 бири. Недоумяващо каката пита, защо 4 бири, та вие сте двама.
Е, па няма да те чакаме още 40 мин за следващите 2 бири. Хапваме, пийваме и в 15.00 сме на автобуса за София. За този уикенд толкова, а мускулната треска си я биваше.

Заслон БАК

На заслон БАК

http://picasaweb.google.com/monipetkov/RilaZaslonBAK#

Доста бяхме чували за заслон Орловец, но никога не го бяхме виждали и досега не сме имали път натам. Винаги се е падал малко встрани от основните ни маршрути и понеже не ходиме да катериме не ни се е налагало да преспиваме там. Този път умишлено си го поставихме за цел и тръгнахме натам.

Пътуването е от София до ЦПШ Мальовица и с кола и е най-удобния вариант, който може да изберем. Пътуването е има-няма час и половина спокойно каране след, което си намираме свободно място за паркиране пред планинската школа. Разстоянието от ЦПШ-то до хижа Мальовица е около 40 мин, като се ходи по добре оформена и широка пътека почти през цялото време през борова гора. Хижа Мальовица е култово за алпинисти и планинари място и представлява комплекс от две сгради. Старата сграда е масивна двуетажна с капацитет 34 места в две стаи на пружинени нари и външни санитарни възли. Леко се ремонтира в момента. Новата хижа е масивна двуетажна сграда с капацитет 77 места в стаи с по 2, 4, 5 и повече легла, с етажни санитарни възли и бани. Имам подозрения, че вече и в стаите има собствен санитарен възел, но не можахме да проверихме поради цената от 15 лв за нощувка, която на този етап ни отказва. Хижата е водоснабдена и електрифицирана. Има ресторант и кафе – бар. Вярно, че бирата е 2.50, но добре, че все пак я има. На връщане я уважихме както си трябваше.
Едва ли има по добре маркирана пътека от тази до втора тераса. Там при големия камък с многото паметници на загинали алпинисти и планинари е разклона за заслона от лявата страна на циркуса в посока изток. От хижата до тук е около 40 мин. спокойно ходене. Пътеката прави диагонали и постепенно се изкачва по склона. Маркировката е синя и се следи добре, а пътеката е често използвана и се вижда много добре. От втора тераса до заслона е също около 40 мин без да се бърза.


Новия заслон БАК е построен до основите на стария изгорял преди години заслон Орловец. Ако не бяхме дошли до тук нямаше и да разберем, че е изгорял. Новия заслон е построен наскоро от Милчо Ладов и може да събере около 10-на човека. Може и 20, но с голям зор. Спането е на дървени нари и е желателно да си носиш шалте и спален чувал.
Природата е наистина много красива и има къде да се пообиколи. Качихме се до вр. Орловец след, което времето ни се разсърди и като започна да вали, та цяла събота. На следващия ден решихме на прибиране да отскочим до заслон Страшното езеро. Пътеката минава през седловината между върховете Ловница и Камилата. След като прехвърлихме седловината се наложи да минем и през една снежна преспа, чийто преминаване не беше от най-приятните изживявания. Разстоянието до заслона Страшното го взехме за около 2 часа без да бързаме. Маркировката до пътеката от х. Мальовица за Страшното не бих казал, че е от най-добрите, но поне посоката е ясна.
Видяхме заслона, поснимахме се и хайде към бирата на хижа Мальовица.